Тодор Калпакчиев (1913 - 1984)

За няколко поколения старозагорци това е най-известния техен художник. Негови картини притежават стотици семейства . Организирал е над петдесет самостоятелни изложби в България и чужбина. Създател на великолепни произведения , за него изкуството е форма на живот-независимо дали всичко в него се харесва на другите. Тодор Калпакчиев е роден на 01.04.1913г. в Стара Загора. На 10 години започва да се занимава с рисуване и спорт. През 1922г. се записва в спортен клуб “Берое”. От тогава датира и любовта му към магията на боите. Времето стига и за двете. Година наред-макар и странно за приятелите му той се занимава и с двете си увлечения. След завършване на гимназия в родния си град, през 1935г. постъпва в Художествената Академия. Учи в ателието на Дечко Узунов. Докато е студент продължава да спортува. През 1937-1938 е включен в националния отбор по футбол. Така идва и появата му с отбора на Парк де Пренс в Париж. През 1940г. Калпакчиев завършва Академията. Противно на общоприетото, той се отказава от държавна работа. Не започва учителска дейност, а се отдава изцяло на живописта. През 1941г. открива първата си самостоятелна изложба в София. В нея вкючва над сто произведения- от годините на следването и нови творби. Заедно с етюдите, скиците и портретите, той показва и първите пейзажи от родния си град. През 1944г. Калпакчиев се завръща окончателно в родния си град. Оформен е интереса му към пейзажната живопис. Рисува навсякъде, дори и там-из прозаичните места, които другите художници не удостояват с махване на четката. Обикаля околностите. Влюбва се в малкото градче Мъглиж, в къщичките му и Балкана зад тях. Интересуват го множеството гледни точки към един и същи обект. Понякога след години се връща към обект, който е рисувал многократно. Рисува непрестанно и със страст. През 1945г. участва в основаването на Дружеството на старозагорските художници. Оттогава до 1982г. неизменно присъства в неговите изложби. Любовта му към града покрива творчеството му. Опитва се да възвърне спомена за формата и атмосферата на стари сгради, които отдавна са само руини-турските бани, римски стени, стари къщи, църкви, джамии. Най-много му допада старозагорската чаршия-пъстра, неспокойна, екзотична. Млад и експресивен бърза да рисува и да показва това, което е преживял на платното. Открива изложби, продава и веднага подарява непродадените картини. На година създава няколкостотин картини. Всяка от тях като барометър отчита широката гама на чувствата му-от приповдигнатост до меланхолия. През 50-те години запечатва в платната си всяко кътче на Стара Загора. Открива атмосферата на село Турия и остава очарован от нея. Често се връща към реката с моста и накацалите наоколо къщи. Почти всяка година открива самостоятелна изложба. Нуждае се от нови предизвикателства. Сред улиците и къщите на своя град, селцата на Средна гора и Стара планина, той търси силуети, други цветове и ново излъчване. Намира ги в Созопол и Несебър. Живописта му става все по-пъстра и неспокойна. От хоризонталността на тези панорами бързо прескача към извисените пропорции на къщите над Янтра и Стария Пловдив. Почивката на душата е винаги в Стара Загора. Съвременниците го помнят като човекът с кутията бои на рамо. Пейзажите са вътре в него. Така той рисува себе си. В него няма щампа, а артистичност. Това го спасява от баналността. Той търси мястото си между романтиката и експресията, между голямата школовка и наивитета. И тогава, когато другите ще бягат от безличието и скуката на модерната архитектура, той намира своята светлина дори ако трябва пред сивия блок да сложи разкривена зелена пейка и червено кошче за боклук до нея. Когато няма желание за това, той рисува цветя-гладиоли, мушката или просто цъфнали клонки. Ако ги няма-просто ги измисля. важното за него е да има цвят, много цвят, сред който да пътува. През 1969г. Калпакчиев открива първата в България частна галерия. Мнозина помнят малката къща в центъра с табелата и стъпалата към бялото мазе, претъпкано с картини. Част от тях той показва в чужбина. През 1970г. открива самостоятелни изложби в Австрия, Швейцария, Германия. От там той картини не връща. Носи само диплома, с която го удостояват за почетен гражданин на Майнинген, Германия. Това е покана за нови изложби. Една година е напълно достатъчна да създаде нови картини и да подбере най-добрите сред тях. Заминава за Австрия и Германия. Че експресивната езическа пъстрота на творбите му и е допаднала на публиката и критиката личи от множеството рецензии, но същинското предизвикателство Калпакчиев намира в отправените му покани. И той ги осъществява. През следващите две години организира още няколко изложби в чужбина. Разширява кръга на сюжетите си. От крайморския булевард и шарените сокаци на Цариград той сякаш е намерил душата си. Друг нюанс са Смолян, Родопите. Копривщица го пленява с пъстрите възрожденски къщи., Мелник с розовеещите скали. През 1974г. Калпакчиев е приет за член на “Academie des Boaux-Arts” във Франция. За тези си изложби е много самокритичен. От десетки платна избира едно-това, в което идеята е получила образ. Множеството вариации към него са низ от щрихи. Тях той не унищожава. Дарява ги с лекота. През 1976г. е изложбата му в Цариград, а 1978г. в Париж и Виена. Част от тези картини вижда и старозагорската публика преди да отпътуват за изложбите. От там те не се връщат. Последната му голяма изложба е през 1982г. във Военно-историческия музей в София. Умира на 10.09.1984г.